НЕ УБИВАЙ МАМА!

Мила, любимата внучка на баба Венета приседна на пода, до люлеещия се стол и попита:
– Бабо, а ти непрекъснато ли си обичала дядо?
– Да, миличка, че как инак? – погали я по бузата бабата. 
– И не ти омръзна?! – изуми се момичето, намести по удобно на килима и допря глава до крака й. 
Дядо Павел пак бе задрямал сладко на люлеещия се стол до прозореца, прикрил лицето си с вестника. 
До него се бе изтегнала немската му овчерка, Руди, също притворила очи, но дали спеше или бдеше, 
попита се кой знае защо момичето. 
– Е, ядосвал ме е. Поскарвали сме се – баба Венета се позамисли и надзърна към съпруга си, видя че 
кротко си похърква и тихичко се разсмя: – Та може ли да обичаш петдесет години непрекъснато един и 
същи човек? – очите й хитро се присвиха. – Почивала съм. Вземала съм си отпуск!
– Отпуск ли!? – момичето се обърка и учудено възкликна: – Будалкаш ме, бабке-е! 
– Бракът е работа, миличка. – поклати глава, старицата: – Полага се и отпуск. Когато се върнеш от 
почивка, работиш по-добре, нали така… – баба Венета се усмихваше дяволито, някак си палаво, шеговито, 
но пък искрено.
– И докато почиваше, какво? – намигна й заговорнически момичето.
– Ех, то бива ли човек да разказва всичко? – поклати глава бабата и пак дяволито, като дете, надзърна 
към стареца: – Пък и мъничка си още, раничко ти е да знаеш такива едни работи…
– Глупости! Едно време на осемнайсет жените са имали по две деца! Кажи, кажи! – настоя момичето и 
залепи бузата си на колената на баба си.
–	Е, добре де, добре! – махна с ръка старицата, сведе глава и заразказва тихичко, уж на ухото 
на момичето, но гласът й изпълваше стаята: – Сдобих се веднъж и аз с един “приятел”, както вие сега 
му казвате, а ние тогава го наричахме по-простичко и по-вярно – “любовник”. Колега на дядо ти беше, 
казваше се Петър. Мразех дългите изневери – исках да бъда с един мъж един, два, пет дни и край, всеки 
до върви по пътя си!  Та тогава пошушнах по телефона на сестра ми за какво става дума, а тя веднага 
изпрати телеграма и досега е пред очите ми: “Мама тежко болна. Ела.” Мама си живееше при сестра ми, 
та нямаше нищо подозрително в това именно сестра ми да изпрати такава телеграма. Заминах, значи, 
веднага, още същата вечер след като я получих. И дядо ти напира да дойде, ама аз му викам – не, не 
бива да се отделяш току-така от службата, скоро те повишиха, ти сега трябва да се доказваш! Склони 
да не идва, пък за какво ми е, като на мене, както разбираш, друга ми беше сметката. На майка ми 
нищо й нямаше, ясно ти е, предполагам, това си бе предлог за пред него – и посочи с очи съпруга си, 
който лекичко похъркваше изпод вестника. Сега в похъркването се бе включило и кучето: – Ама като 
пристигнах и мама се разболя! Виж ти чудо! Аз, разбира се, си бях уредила и новият ми приятел, 
Петър, да дойде, той отседна в местното хотелче. Първият ден, както и да е – прекарахме затворени 
в хотелската стая. 
–	Цял ден! – възкликна възхитена Мила.
–	И цяло нощ! – усмихна се дяволито бабата и неочаквано въздъхна: – Ама болестта на майка ми 
се задълбочава! Сестра ми, изгубила ума и дума, търчи, вика доктора вкъщи, а той казва – трябва да 
я вземеме в болницата, има опасност за живота й. Какво й е, питам го. А той мрънка, нищо да не може 
да разбере човек от приказките. Сестра ми пък, Бог да я прости, дръпна ме настрана и ми каза направо 
в очите: “Господ наказва мама заради твойта изневяра! Махай се, не убивай мама!” И аз какво да правя?! 
Заминах си.  Като пристигнах, първата ми работа беше да позвъня по телефона на лекаря – неочаквано 
подобрение, вика ми! И пак ме затрупва с латинските си щуротии… Господ всичко вижда и ни наказва, 
да-а, така е, мило дете! Това от мен да го знаеш! И от тогава отпуск от дядо ти не съм вземала! На, 
честен кръст! – и старицата се прекръсти с поглед взрян в иконката на Света Богородица в ъгъла.
–	Да-а … – съгласи се поразено от разказа на баба си момичето.
–	Затова не бива да се изневерява. Аз дотогава бях лекомислена, един ми хареса, сетне друг, 
хич не ме интерисуваше ,че съм се клела пред Бога да му бъда вярна на тоз човек! – старицата посочи 
към похъркващия си съпруг и погали косата на внучката си: – Ама разбрах, че за Бог тайни няма, не! 
Той всичко вижда! – и старицата отново припряно се прекръсти.
– Боже Господи, какъв ужас си преживяла… – възкликна Мила, пое двете съсухрени ръце на баба си 
между дланите и ги целуна.
– Глупости дрънкаш! Защо пълниш главата на детето с дивотии?! – избоботи дядо Павел  и рязко свали 
вестника от лицето си. – Аз се обадих на майка ти и тя реши да ти извърти този хубав номер. Включи 
даже и сестра ти! Хе! Ама че си глупава!
–	О-о, ама той подслушвал! – сепна се баба Венета.
–	Дядко! Как не те е срам! – възмути се Мила, а старецът весело й намигна и изрече:
–	Ами вие да дрънкате зад гърба ми не ви ли е случайно срам, милички?!
Венета се обърна рязко към старица и колкото строго, толкова и объркано попита: 
–	Нима е истина това, което казваш, Павел?!
–	А ти как мислиш? – усмихна се той и сгъна внимателно вестника.
– Аз не мисля, аз питам! – строго изрече баба Венета.
 – Бракът е състезание между двама души, Мила! – обърна се към внучката си дядо Павел и размаха 
дяволито пръст: – Побеждава по-умния, по-находчивия, като в живота, дете мое!
–	  Ама ти сериозно ли говориш или си го измисли докато подслушваше?! – попита подозрително 
баба Венета.
–	Да-а! – кимна дядо Павел: – Напълно сериозно ти говоря. Смянах никога да не ти го призная, 
ама на, сглупих! Договорих се тогава с майка ти! Има  и тъщи, които си обичат зетьовете!
–	Сериозно!? – не можеше да повярва на ушите си старицата.
–	И още как! – изхили се старецът.
–	 Какъв подлец! – надигна се възмутена от стола си и отново седна, остнала без сапчица сила 
от обзелото я вълнение баба Венета. Ръцете в скута й затрепериха, тя се опита непохватно да ги 
скрие, но не успя – нямаше къде.
–	Е, добре де – каза старецът – кажи ми ти, Мила, ако е вярно, че аз съм постапил като подлец, 
то нима не ме предизвика тя?
Мила въздъхна – твърде труден за решаване бе казусът. И само повдигна отчаяно рамене. 
–	Жените, кой знае защо, винаги си въобразяват, че са много хитри и потайни. Но пред мен такива 
не минават – дядото доволно галеше кучето, а то ръмжеше от удоволствие.
–	Но, дядо! – възклина Мила и спря. Той всъщност беше прав.
–	Така че, бъди победител в състезанието, детето ми! Не й вярвай на баба ти, никой не ни 
надзирава, животът ти е в твоите ръце, но най-вече любовта. Ако не побеждаваш, ще те победят. 
В брака равенство няма – има винаги или побледител, или победен! Това от мен запомни!
–	Добре – кимна момичето и изведнъж видя в дядо си един друг човек за когото никога досега 
не бе даже и подозирала – силен, ловък, умен, находчив….
–	 – Хайде, Руди, хайде приятелю скъпи, време е за разходка – смееше се старецът, а кучето 
припряно заприпка към вратата, върна се с каишката  и сведе глава – Не ти трябва каишка приятелю 
скъп, ти си мъж! 
– И умната, старче! – подвикна му, както винаги дяволито, макар и с треперещ от вълнение глас, 
баба Венета.
– Знам. Нали все така я карам от половин век с тебе, гълъбче! – усмихна се дядо Павел: – Иначе 
щях ли да издържа с  красива и ухажвана жена като тебе?
–	Щурчо! – заклати глава баба Венета и разсеяно погали по врата Мила, която отново положи 
русата си главица на скута й: – Такива ми ти работи, моето момиче. Толкова години живея с този 
човек и не успях да разбера какво таи в душата си …
–	Е, изиграл те е, какво толкова има за разбиране… – усмихна се Мила.
–	Не-е, не си права, не-е… – изрече замислено бабата и възкликна:– Ама то, може би, пък 
затова и съм го обичала, че винаги му остава нещо недотам изяснено, недоразбрано? – кратичка 
усмивка се плъзна по старческите й устни и тя отново поклати глава невярващо и иронично: – Ама 
знам ли?…
Отвън долетя лая на кучето. 
– На човек лае! – изрече изненадано старицата, неочаквано пъргаво  се надигна от стола  и 
погледна през прозореца.
–	Знаеш ли кой е дошъл? – попита развълнувано внучката си тя. – Петър, същият онзи, дето…
–	От хотела?.. – учуди се момичето и припна към прозореца, застана до баба си.
–	Той, той! – закима с глава бабата и горещия й дъх замъгли стъклото пред очите й.
– Ама те как така… че те още ли са приятели?! Та нали дядо е знаел! – удиви се Мила и се вгледа в 
баба си.
–	Знаел е, ама аз не съм подозирала! Той пък, Петър, хич! А може пък и да са се договорили, 
знае ли човек, можеш ли да ги разбереш мъжете… – баба Венета се прекръсти, докато гледаше двамата 
старци, които бавно крачеха по зелената трева на ширналата се пред тях поляна. 
На фона на залеза Петър и Павел се сляха в една обща, огромна фигура, а кучето се носеше пред тях 
като стрела. 
Изведнъж двамата мъже се разделиха, отдалечиха се и застанаха един срещу друг.
–	Сякаш ще се дуелират за дамата на сърцето си… – прошепна Мила, опряла чело на стъклото.
Баба Венета само въздъхна и се опря с две ръце на перваза.
 Двамата мъже започнаха да си подмятат летящата чиния. 
–	Фрийзби! – изрече изненадана и с насмешка Мила: – Виж ги ти старците на какво решили да 
си играят!
Кучето притичваше от единия към другия мъж, сновеше помежду им с възторжен лай, следваше летящия 
над главата му предмет. А те съсредоточено подмятаха пластмасовата чиния.
Нима и аз, като кучето, цял живот съм тичала помежду им – попита се ужасена, омаломощена старицата 
и се разтрепера от вълнение, кипнал внезапно гняв и пълно объркване.
Направи две неуверени крачки и се просна на стола си, зарида от ужас, скрила лицето си в ръце.
 А внучката й, Мила, я наблюдаваше колкото с болка, толкова и с неподозирано и от самата нея 
презрение към тази внезапно станала й чужда жена. 
Момичето притвори очи и по устните й можеше да се прочете как се закле, че в любовта и в брака 
винаги тя ще е победителят, като дядо си Павел!